„Домът на Светата Богородица в Малашевци“ Храм „Успение Богородично“– 120 години молитва, чудеса и обич
„Малашевци“ е бивше село и квартал в североизточната част на София, присъединен към града през 1961 година, а по-късно включен в квартал „Орландовци“. От историческа гледна точка с. Малашевци е било разположено на километър и двеста метра от стария център на тогавашното, преди още да се превърне в квартал, село Подуяне (м. Анището в началото на ул. „Тодорини кукли“). Старият път е пресичал Перловската река в северозападно направление и е завивал на север (по сегашните улици, „Острово“ и „Макгахан“), т.е. през сегашния квартал „Хаджи Димитър“. Този междуселски път излизал при старите Малашевски гробища, закрити през 1945/47 г.
Пресичайки Владайската река, пътят влизал в центъра на старото Малашевци, където според местното население от незапомнени времена е имало много известен кладенец, зидан отвътре. Тук именно е бил центърът на селото и малашевчани го наричали „средсело“. Всъщност тук се пресичали пътищата за съседните села: на север Орландовци, Биримирци, Обрадовци и още по на север за старопланинските села Гниляне, Подгумер и др. В североизточно направление пътят отвеждал за Негован, а друг път, почти успореден, минавал през полето към селата Чепинци и Локорско за Стара планина. Оттук се отделял на югозапад и пътят за София, известен като Градски път. По него са преминавали много планински жители със стоки за софийския пазар – дърва, въглища и др., като често те отсядали в Малашевци.
Землището на Малашевци е на левия бряг на Владайската река, която извира от Витоша. В горното си течение реката е известна като Елешница (горнобанчани и досега я наричат с това име); в старите карти на София е нанесена като Градска река; в Малашевци всички я наричали по името на витошкото село Владая (Владайска). Тя служела за напояване и лъкатушела из местността, правела е завой при могилата в селото и при сегашния мост, където е имало брод е завивала в северно направление, приемайки за ляв приток към Биримирци Суходолската река, след което се вливала в Искър. Докато водите й били чисти, в нея се въдела много риба, а бистрата витошка вода служела за водопой на добитъка.
В самото село, в пределите на енорията, близо до самата черква, е съществувало т.нар. манастирище „Св. Георги“, което представлявало малко параклисче на малка източна височинка, просъществувало до началото на седемдесетте години на ХХ век с размери 3 на 4 м. и с височина – човешки бой. Вътре се е намирал оброчен кръст, имало е улей за изливане кръвта от агнето на Гергьовден, както и икони и стари щампи. Малашевчани наричали параклиса „Църквето“; там чели молитви над агнетата, предназначени за празника. Правели се курбан с маслосвет и водосвет на 6 май от цялото село.
Освен това съществували оброчища с кръстове на „Св. Троица“ и „Св. Спас“, като за Спасовден няколко фамилии правели курбан на празника.
По онова време днешният квартал е бил селище, чието население особено е почитало светите Константин и Елена. На празника им местните християни с литийно шествие, водено от духовенството на храма, са се отправяли към мястото с оброчищен кръст, посветен на светиите, което се е намирало извън селото. Там се е извършвал водосвет, след което литията се е връщала отново в църквата и бивал открит официално селският събор.
През 50-те години на миналия век край селището е построена асфалтова база, в чиято територия попада и оброчищният кръст. Поради това, за да продължи почитанието към светите равноапостолни царе Константин и Елена, през 1965 г. енорийският свещеник Тодор Томов пристроява параклис в тяхна чест откъм южната страна на днешния Успенски храм. Новият св. Престол е осветен от епископ Партений, тогава викарий на Софийския митрополит.
Сегашната малашевска черква, посветена на Успението на Пресвета Богородица, се намира в непосредствена близост до мястото на старото параклисче „Св. Георги“. Предполага се, че храмът е построен върху стар градеж от началото на ХХ век. Преди построяването на черквата жителите на Малашевци се черкували в Подуяне, дори съществува предание, че подуянци ги превеждали по камъните през Перловската река. Но построяването и освещаването на храма през 1905 г. довежда до това от 1911 г. Малашевци да се отдели от Подуяне като вече самостоятелна енория.
Храмът е осветен на празника 15 август – Успение на Пресвета Богородица, 1905 г., от епископ Григорий Битолски по поръчение на Софийския Митрополит Партений. На единствената запазена от тогава снимка е запечатано тържеството със свещеници и миряни.Храмът е осветен на празника 15 август – Успение на Пресвета Богородица, 1905 г., от епископ Григорий Битолски по поръчение на Софийския Митрополит Партений. На единствената запазена от тогава снимка е запечатано тържеството със свещеници и миряни.
Мястото за самата черква и училище било подарено от Васил Пенчов, като в изграждането на храма активно участвали с труд и дарения и местните жители. Първоначално той е бил еднокорабен, като постройката е зидана с тухли върху основи с каменна зидария, измазана отвън и отвътре, без вградени стари камъни с шарки, образи или надписи; дължината ѝ била 10 м, ширината – 6 м, а височината – 6,85 м. с дебелина на стените 0,45 м. Прозорците са тесни, високи, засводени, 2 м. високи и 0,80 м. широки. Черквата имала един св. Престол, но е била без стенописи, куполи и притвор, с ниво, издигнато над земята с четири стъпала. Таванът бил сводест – дървен, поддържан направо от страничните стени; нямало женско отделение. Строителите в първоначалния ѝ вид са били майстор Иван Петров от Горна баня и майстор Тодор Огнянов от Македония.
Тогавашните настоятели били Дончо Младенов, Георги Христов, Стоян Колев, Иван Колев и Андрей Стоичков. След разширенията през 60-те и 70-те години, когато от северната и южната страна се пристрояват съответно двата параклиса на св. вмчк Георги Победоносец и св. св. Константин и Елена, черквата придобива сегашния си вид на трикорабна базилика и вече с присторена към нея камбанария, с три св. Престола – централен, южен – посветен на Божиите угодници св. Константин и неговата майка – св. царица Елена (с храмов празник на 21 май) и северен – на св. Георги (с храмов празник на 6 май).
От сведенията през 1951 г., изпратени в Софийска св. митрополия, свещениците, служили в храма, са: свещ. Цветан Хранов, свещ. Павел Тренев, който е бил и свещеноиконом, свещ. Стоян Байнов, свещ. Тодор Петров Томов, служащ като първи енорийски свещеник, свещ. Георги Макариев Христов, служащ като втори енорийски свещеник. Светият Антиминс бил осветен от Софийския митрополит Стефан на 5 декември 1923 г. Иконостасът и владишкия трон са набавени от тогавашното църковно настоятелство. Иконите на черквата „Успение на Пресвета Богородица“ в Малашевци са дело на иконописеца Иван Неделков, родом от село Макоцево, Софийска област (по данни на свещеник Тодор Томов, записани от 1978 г.). На ? иконите и сводните икони няма записани имена на зографи, а само имената на дарителите: на иконите на иконостаса: И. Христов, Мито Петров, Ст. Колев, Стойко и Петър Илиеви, братя Кръстеви и Анг. и Ат. Илиеви; на Св. Богородица: Хр. Митев и М. Андонов от София; на св. Йоан Предтеча: Иванчо Милев със синовете си; на св. Николай: Дончо Младенов и Т. Христов от Малашевци; на св. архид. Стефан: благотворително дружество „Малашевци“; на Св. Успение Богородично: без името на дарителя.
Причината за построяването на храм „Успение на Пресвета Богородица“ в софийския квартал „Малашевци“ била изявена по чудесен начин от самата Св. Богородица. Около 1900 г. една жена от тогавашното село Малашевци сънува промислителен сън от Бога, в който ѝ е показано, че на определено място има заровена православна светиня. При разкопаването на указаното място, за което тя събира само 10-12-годишни момчета, бил изваден малък сребърен кивот с релефно изображение на Светото Богородично Успение с вградена иконка от седеф на Св. Богородица и малък кръст. Светостта на сребърния кивот е била засвидетелствана многократно, когато през годините той е открадван четири пъти от храма, но винаги е бил връщан доброволно и тайно от крадците, като последния път е оставен увит пред вратата на храма.
Можем единствено да предполагаме какво се е случвало с дръзналите да посегнат на светинята от храма, щом после са се оказвали принудени сами да върнат откраднатото.
През 1997 г. църковното настоятелство предоставя сребърния кивот за реставрация в Националния исторически музей. Там се установява, че изработването му датира около 1810-1820 г. Реставрацията е извършена като дарение. За съжаление, след поредното и последно открадване на светинята, тя, засега, продължава да не е върната и не се намира в храма.
В повече от стогодишната история на храма са се случвали, а и сега продължават да се случват много чудеса, с които Бог укрепва вярата и прославя Света Богородица. Около 1950 г. се случва чудото да се самоизобрази лика на Божията Майка върху прозорците на храма, но в годините на богоотстъпничество изрично е било забранено да се говори за подобни неща и те започват да се забравят.
Вълнуващ е разказът на Магделина Христова от квартала, която е родила своя син на Успение Богородично по стар стил след молитва и дар за Св. Богородица. След чудото нейната колежка Кръстенка от Нови Искър, която от дълги години също не е можела да има деца, дошла да се помоли и да остави дар на Св. Богородица и след това ражда дъщеря. Сега всяка година идва в черквата на храмовия празник. Такива случаи са засвидетелствани немалко, включително измолените от Светата Богомайка две двойки близначета, родени в две семейства. Богомолци разказват за чудния полъх, който са усетили по лицата си по време на коленопреклонна молитва пред Чудотворния образ на Св. Богородица Троеручица. Трудно може да се опише с думи благодатната сила на Чудотворната икона на Св. Богородица Троеручица от храмовия иконостас.
Тя е иконописана в цял ръст по православния канон и по подобие на Чудотворната Св. Богородица Троеручица от Хилендарския манастир на Света Гора, Атон, историята на която е свързана с живота на св. Йоан Дамаскин. Заради противопоставянето му на иконоборческата ерес през VIII в., той бил наклеветен пред халифа на Багдат и му отрязват дясната ръка, но след гореща молитва пред иконата на Св. Богородица, тя му дава в сън знак и му изцелява ръката. За благодарност той прави обков на дясна ръка от сребро и я поставя върху иконата.